ПРОЯВЯВАХ интерес към библейската истина от по–рано. Майка ми беше получила издания, основани на Библията, и аз бях запленен от тях, особено от илюстрациите. Баща ми не искаше майка ми да ми разказва какво научава. Но тъй като бях любопитен и задавах въпроси, тя изучаваше с мене, когато баща ми не беше вкъщи. Впоследствие аз също реших да отдам живота си на Йехова. Покръстих се в Блакпул (Англия) през 1943 г. на 10–годишна възраст.

Оттогава нататък с майка ми редовно участвахме в проповедната служба заедно. Представяхме библейското послание с помощта на грамофони. Те бяха доста обемисти и тежаха повече от 4 кг. Само си представете как малко момче като мене носи такъв грамофон!

На 14 години вече исках да стана пионер. Майка ми каза, че първо трябва да говоря със служителя на братята (днес окръжния надзорник). Той ме посъветва  да усвоя някакви умения, с които да се издържам в пионерската служба. Така и направих. След като работих 2 години, разговарях с друг окръжен надзорник и той ми каза: „Давай!“

Така през април 1949 г. с майка ми освободихме къщата, в която живеехме под наем, и се преместихме в Мидълтън (близо до Манчестър), където станахме пионери. След 4 месеца поканих един брат за партньор в службата. От клона ни предложиха да се преместим в новосформиран сбор в Ърлъм, а майка ми служеше с една сестра в друг сбор.

С партньора ми получихме отговорността да водим събранията, макар че аз бях само на 17 години, защото в новия сбор нямаше много опитни братя. По–късно ме поканиха да се преместя в сбора в Бъкстън, който се състоеше от съвсем малко вестители и се нуждаеше от помощ. Винаги съм гледал на тези първи преживявания като на подготовка за бъдещи назначения.

През 1951 г. подадох молба за Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. През декември 1952 г. обаче получих повиквателна за военна служба. Помолих да ме освободят, тъй като съм целодневен проповедник, но съдът отхвърли молбата ми и ме осъди на 6 месеца  затвор. Там получих покана за 22–ия клас на Гилеад. Така през юли 1953 г. отплавах с кораба „Джорджик“ за Ню Йорк.

Като пристигнах, присъствах на конгреса „Обществото на новия свят“. След това пътувах с влак до Саут Лансинг (щата Ню Йорк), където се намираше Училището. Тъй като току–що бях излязъл от затвора, нямах много пари. Когато слязох от влака, трябваше да се придвижа с автобус до Саут Лансинг и се наложи да взема назаем 25 цента от един от пътниците, за да си платя билета.

В Училището Гилеад получихме чудесно обучение, което ни помогна да станем „всичко за всякакви хора“ в мисионерската служба. (1 Кор. 9:22) Аз и още двама братя — Пол Брун и Реймънд Лийч — бяхме назначени във Филипините. Чакахме няколко месеца за визи. После тръгнахме на път, като минахме през Ротердам, Средиземно море, Суецкия канал, Индийския океан, Малайзия и Хонконг. Накрая, след 47 дни пътуване по море, на 19 ноември 1954 г. пристигнахме в Манила!

Предстоеше ни да свикнем с нова страна, нова култура и дори с нов език. Първоначално обаче и тримата бяхме назначени в сбор в Кесон сити, където много от хората говореха английски. Затова за 6 месеца бяхме научили само няколко думи на тагалски. Следващото ни назначение щеше да разреши този проблем.

Един ден през май 1955 г., когато се прибрахме от служба, с брат Лийч намерихме няколко писма в стаята си, от които разбрахме, че сме назначени като окръжни надзорници. Бях само на 22 години, но това назначение ми даде възможност да стана „всичко за всякакви хора“ по нов начин.

Например изнесох първия си публичен доклад като окръжен надзорник пред един селски магазин. Скоро разбрах, че тогава във Филипините беше прието публичният доклад да се изнася на обществени места. Когато посещавах различните сборове в окръга, изнасях доклади в беседки, по пазари, пред общини, на баскетболни игрища, в паркове и често по ъглите на улиците. Веднъж в град Сан Пабло валеше толкова силно, че не можех да изнеса доклада си на пазара. Затова предложих на отговорните братя да отидем в Залата на Царството. След това братята попитаха дали събранието може да се отчете като публично, щом не е било проведено на обществено място.

Всеки път отсядах при братя. Макар че живееха скромно, у тях винаги беше чисто. Редовно спях на рогозка на дървения под. Тъй като баните бяха навън и не бяха много уединени, се научих да съм внимателен, докато се къпя. Пътувах с автобус и понякога с лодка, когато посещавах други острови. През всичките ми години в службата за Йехова не съм имал кола.

Участието ми в службата и посещенията ми по сборовете ми помогнаха да науча тагалски. Никога не съм минавал официален езиков курс, но се учех, като слушах другите в службата и по време на събранията. Братята искаха да ми помогнат и аз много ценях търпението и съветите им.

 През годините трябваше да правя още промени заради новите си назначения. При посещението на брат Нейтън Нор през 1956 г. отговарях за връзките с обществеността на националния конгрес. Нямах опит, но другите с готовност ми помагаха. След по–малко от година беше организиран друг национален конгрес, на който дойде брат Фредерик Франц от централата. Аз служих като надзорник на конгреса. Брат Франц изнесе публичния доклад облечен с традиционни филипински дрехи. Това много зарадва местните братя и ме научи да съм готов да се приспособявам към хората.

Отново се наложи да направя промени, когато ме назначиха като областен надзорник. По онова време пускахме филма „Щастието на обществото на новия свят“ (англ.) почти винаги на открито на различни обществени места. Понякога в прожекционния апарат попадаха насекоми, защото светлината ги привличаше. След това ни отнемаше много време да почистим апарата. Не беше лесно да организираме тези прожекции, но изпитвахме голямо удовлетворение да виждаме отклика на хората, когато научат за международната организация на Йехова.

 Католическите свещеници оказваха натиск на местните власти да не ни разрешават да провеждаме конгресите си. Освен това, когато имахме доклад близо до църквите им, се опитваха да заглушат докладчика, като бият камбаните. И все пак делото напредваше и мнозина в тези райони сега са поклонници на Йехова.

През 1959 г. бях поканен да служа в клона. Там придобих много опит. След време ме помолиха да правя зонови посещения в различни държави. При едно от тези пътувания се запознах с Джанет Дюмон, мисионерка в Тайланд. Писахме си за известно време и след това се оженихме. Вече 51 години с радост служим на Йехова заедно.

Имах удоволствието да посетя служителите на Йехова в общо 33 страни. Колко съм благодарен, че по–ранните ми назначения ме научиха да общувам с хора с различен произход и култура! Тези посещения още повече разшириха мирогледа ми и ми показаха, че Йехова приема всякакви хора. (Деян. 10:34, 35)

Колко хубаво е да служим с братята във Филипините! Сега тук има 10 пъти повече вестители от времето, когато дойдох. С Джанет все още служим в клона в Кесон сити. Дори след повече от 60 години в това чуждестранно назначение, все още трябва да съм готов да правя промени в съгласие с волята на Йехова. С оглед на скорошните организационни промени е важно да останем гъвкави в службата си за Бога и за събратята си.

Стараем се да следваме ръководството на Йехова и това ни носи огромно удовлетворение. Опитваме се също да правим нужните промени, за да можем да служим на братята си. Решени сме, докато е волята на Йехова, да бъдем „всичко за всякакви хора“.