ОТ ВСИЧКИ постижения на древното инженерството римските акведукти са сред най–забележителните. Секст Юлий Фронтин (35–ок. 103 г.), управител и отговорник за водоснабдяването в Рим, казал: „С тези множество необходими структури, пренасящи толкова много вода, сравнете, ако искате, неизползваните пирамиди и безполезните, макар и известни, строежи на гърците!“ *

Градовете в древността обикновено били строени край голям водоизточник и Рим не бил изключение. Първоначално река Тибър и близките извори и кладенци осигурявали достатъчно вода. Но след IV век Рим бързо нараснал, както и нуждата му от вода.

Тъй като малко хора разполагали с течаща вода в домовете си, римляните построили стотици лични и обществени бани. Първата обществена баня била захранвана от акведукта Аква Вирго, открит през XIX век пр.н.е. Строителят на този акведукт, Марк Агрипа, който бил близък приятел с Октавиан Август, похарчил голяма част от значителното си богатство за подобряването и разширяването на водоснабдителната система на Рим.

Баните станали и места за социални контакти, като по–големите имали дори градини и библиотеки. Щом преминавала през баните, водата, която не можела просто да бъде спряна, течала през каналите и отнасяла отпадъците, включително тези от тоалетните към баните.

Когато чуеш думите „римски акведукт“, сещаш ли се за високи арки, стигащи до хоризонта? Всъщност арките представлявали по–малко от 20% от водопроводите, като по–голямата част се намирала под земята. Тази по–икономична конструкция не само предпазвала акведуктите от ерозията, но и ограничавала въздействието им върху обработваемата земя и местното население. Например акведуктът Аква Марция,  завършен през 140 г. пр.н.е., бил дълъг около 90 км, но се състоял от едва 11 км арки.

Преди да се построи един акведукт, инженерите оценявали качеството на потенциалния водоизточник, като изследвали чистотата, дебита и вкуса на водата. Те също отбелязвали и физическото състояние на местните жители, които я пиели. Щом водоизточникът бил одобрен, земемери изчислявали откъде да минава акведуктът, какъв да бъде неговият наклон, както и какви да са размерът и дължината на канала. За строежа очевидно били използвани роби. Направата на акведуктите можела да отнеме години, поради което били много скъпи, особено ако имало нужда от арки.

Освен това акведуктите трябвало да бъдат поддържани и защитавани. В определен момент град Рим наел 700 души за тази цел. При самото проектиране се вземала предвид и поддръжката. Например до подземните части на акведуктите можело да се стигне посредством шахти. Когато се налагали по–големи ремонти, инженерите можели временно да отклонят водата от повредената секция.

До началото на III век 11 акведукта обслужвали град Рим. Първият, Аква Апия, бил построен през 312 г. пр.н.е. и бил дълъг едва около 15 км, като се намирал почти изцяло под земята. До днес отчасти е запазен Аква Клавдия, който бил дълъг около 70 км с 10 км арки, някои от които се издигали на 27 метра височина.

Колко вода пренасяли акведуктите? Много! Вече споменатият Аква Марция всеки ден доставял 190 милиона литра до Рим. Щом водата, която се придвижвала чрез силата на гравитацията, стигнела града, тя се вливала в разпределителни резервоари, а от тях в други разклонения, които я отвеждали в още разпределителни резервоари или там, където имало нужда от нея. Някои изчисляват, че водоснабдителната система на Рим се разраснала дотолкова, че можела всеки ден да осигури по 1000 литра на всеки жител.

В една книга за римските акведукти се казва, че с разширяването на римската империя „акведуктите стигали навсякъде, където стигал Рим“. Онези, които посещават Мала Азия, Франция, Испания и Северна Африка, могат да се насладят на тези древни чудеса на инженерството.