БЕШЕ една обикновена сутрин в Западна Африка. Във въздуха се носеше миризмата на врящи сосове и ориз. Жени вървяха, носейки върху главите си огромни товари. Радостната глъчка се смесваше с разпаленото правене на пазарлъци. Слънцето беше изгряло и силно напичаше.

Виждайки един „йово“, или бял човек, група деца започнаха да пеят обичайната си песен и да се поклащат. Първите думи от песента бяха „Йово, Йово, бон суар“, а последните — „Какво ще ни подариш?“. Едно от момчетата обаче не пееше. Като продължих по пътя си, то ме последва и започна да прави жестове с ръце. Изглеждаше като жестомимичен език. В САЩ бях научила азбуката на американски жестомимичен език (АЖЕ), но Бенин е френскоговоряща страна.

С големи усилия успях да покажа със знаци осемте букви от името си. Лицето на момчето грейна от радост. То ме хвана за ръка и ме поведе през няколко тесни улички до дома си, типична сива постройка с две стаи. Бях заобиколена от семейството му. Всички общуваха с жестове. Чудех се какво да правя. Показах със знаци името си и след това написах на един лист, че съм мисионерка и уча другите на Библията и че ще се върна отново. Някои от събралите се съседи, които бяха чуващи, кимнаха с глава. „С какво се захванах?“, се питах аз.

Когато се прибрах вкъщи, си помислих: „Някой трябва да помогне на тези хора да научат за Божието обещание, че ‘ушите на глухите ще се отпушат’.“ (Исаия 35:5) Тогава направих проучване. Според последното преброяване в Бенин живееха 12 000 глухи и тежкочуващи. Само колко се изненадах, като разбрах, че в училищата за глухи се използваше АЖЕ, а не френски жестомимичен език. Но бях разочарована, когато научих, че нито един от Свидетелите на Йехова тук не знаеше АЖЕ. С въздишка казах на една местна Свидетелка: „Искам някой, който говори жестомимичен език, да дойде и да помогне.“ А тя отговори: „Нали ти си тук.“ Тя беше права! Снабдих се със самоучител и издания на DVD на АЖЕ, подготвени от Свидетелите на Йехова. Молитвите ми за помощ получиха отговор, когато една Свидетелка,  владееща АЖЕ, се премести от Камерун в Бенин.

Вестта, че уча жестомимичен език, бързо се разчу. Казаха ми, че трябва да посетя Брис, който беше художник. Ателието му беше направено от сплетени палмови клонки, през които влизаше въздух, докато навън беше горещо и влажно. Години наред той беше избърсвал четките си в стените, по които сега бяха останали цветни дъги. Той изчисти праха от два стола, седна и втренчи поглед в мене, чакайки ме да започна. Аз пуснах едно DVD на преносимия ми плейър. Той придърпа стола си по–близо до малкия екран. „Разбирам! Разбирам!“ — обясни с жестове той. Съседските деца се събраха и проточиха вратовете си, за да гледат. Едно от тях измърмори: „Защо гледат филм без звук?“

Всеки път, когато посещавах Брис, се събираха все повече хора около DVD плейъра. Скоро Брис и някои други започнаха да идват на християнските ни събрания. Тъй като се опитвах да им превеждам програмата, успях да напредна по–бързо. С нарастването на групата някои дори идваха да ме търсят. Например един ден старата ми кола скърцаше и тракаше в знак на протест, докато минавах през дупките, защото се опитвах да избегна козите и прасетата по пътя. Тогава внезапно усетих удар отзад. „Не, не искам още една повреда!“, си помислих. Не беше повреда, а един глух човек бягаше след колата ми, като правеше всичко възможно да привлече вниманието ми, удряйки по колата ми!

Групи на АЖЕ бяха образувани и в други градове. Когато някои части от ежегодния ни конгрес се превеждаха на жестомимичен език, аз бях сред помолените да помагат с превода. Докато излизах на подиума и чаках докладчикът да започне, за момент си спомних началото на мисионерската си служба. Тогава си мислих: „Какво повече бих могла да правя като мисионерка в Африка?“ Поглеждайки присъстващите, бях убедена, че съм намерила отговора — да бъда мисионерка, която помага на глухите. Повече не се питам: „С какво се захванах?“