Като мисля за детството си, се сещам за щастливите си дни в селската къщичка в южна Франция, където живееха родителите ми. Спомням си, че баща ми ми беше направил люлка и че обичах да тичам около градината. През 1966 г. в дома ни дойдоха Свидетели на Йехова и дълго разговаряха с баща ми. Само седем месеца по–късно той реши да стане Свидетел на Йехова. Не след дълго майка ми последва примера му и двамата ме отгледаха в любеща среда.

Здравословните ми проблеми се появиха малко след като се върнахме в Испания, откъдето са родителите ми. Започнах да изпитвам пронизващи болки в ръцете и глезените. След две години, през които посетихме много лекари, намерихме изтъкнат ревматолог, който ни каза: „Твърде късно е.“ Майка ми избухна в сълзи. В студената сива стая ехтяха думи като „хронично автоимунно заболяване“ и „ювенилен полиартрит“ *. Макар че бях едва 10–годишна и не разбирах много, осъзнах, че новините са лоши.

Лекарят препоръча лечение в детски санаториум. При пристигането си бях ужасена от неприветливата сграда. Дисциплината беше строга — монахините отрязаха косата ми и ме облякоха в старомодна униформа. Със сълзи на очите се питах: „Как ще издържа тук?“

Тъй като родителите ми ме бяха учили да служа на Йехова, отказвах да участвам в католическите ритуали в санаториума. Но на монахините им беше трудно да ме разберат. Умолявах Йехова да не ме изоставя и не след дълго усетих подкрепата му, подобно на сърдечна, силна прегръдка на любещ баща.

Родителите ми можеха да ме посещават за кратко през съботите. Те ми носеха основани на Библията издания, с помощта на които да поддържам вярата си силна. Обикновено децата не можеха да имат собствени книги, но монахините ми позволиха да запазя своите заедно с Библията си, която четях всеки ден. Често говорех с  другите момичета за надеждата си за вечен живот в рай на земята, в който никой няма да е болен. (Откровение 21:3, 4) Въпреки, че понякога се чувствах тъжна и самотна, се радвах, че вярата и доверието ми в Йехова ставаха все по–силни.

След шест дълги месеца лекарите ме изпратиха вкъщи. Не бях оздравяла, но бях щастлива да съм отново с родителите си. Ставите ми все повече се деформираха и болката се усилваше. През юношеските си години бях много немощна. Въпреки това на 14–годишна възраст се покръстих и бях решена да служа на небесния си Баща, давайки най–доброто от себе си. Но понякога се чувствах разочарована от него. Молех му се, казвайки: „Защо аз? Моля те, излекувай ме! Не виждаш ли колко много страдам?“

Последвалите години бяха много трудни за мене. Трябваше да приема мисълта, че състоянието ми няма да се подобри. Постоянно се сравнявах с приятелите си, които бяха здрави и жизнени. Смятах, че нямам стойност и се затворих в себе си. Но семейството и приятелите ми ме подкрепяха. Например спомням си за Алисия, с 20 години по–голяма от мене, която ми стана истинска приятелка. Тя ми помогна да гледам отвъд болестта си и да проявявам интерес спрямо другите, вместо да се съсредоточавам върху своите проблеми.

Когато бях на 18 години, състоянието ми рязко се влоши и дори ми беше трудно да посещавам християнските събрания. Възползвах се от „допълнителното време“, което имах, за да изучавам задълбочено Библията. Книгата Йов и Псалмите ми помогнаха да разбера, че понастоящем Йехова се грижи за нас предимно в духовно отношение. В резултат на усърдните си молитви получих „сила, надхвърляща нормалното“ и „мира от Бога, който превъзхожда всяка мисъл“. (2 Коринтяни 4:7; Филипяни 4:6, 7)

На 22–годишна възраст трябваше да свикна с мисълта, че ще съм прикована към инвалидна количка. Боях се, че хората повече няма да ме забелязват и ще виждат единствено инвалидна количка с болнава жена в нея. Но по такъв начин до известна степен си възвърнах независимостта и „проклятието“ се превърна в благословия. По това време една приятелка на име Изабел ми предложи да прекарам заедно с нея 60 часа за един месец в проповедната служба.

Първоначално идеята ми се стори нелепа. Но се помолих на Йехова за помощ и с подкрепата на семейството и приятелите си успях. Месецът измина много бързо и установих, че съм преодоляла страховете и притеснението си. Бях толкова радостна, че през 1996 г. реших да стана редовен пионер и да отделям 90 часа на месец за проповедната служба. Това беше едно от най–добрите решения в живота ми. Така се приближих до Бога и дори укрепнах физически. Успях да споделя вярванията си с много хора и да помогна на някои от тях да станат Божии приятели.

През лятото на 2001 г. претърпях автомобилна катастрофа, при която си счупих и двата крака. Докато лежах в леглото в болницата, изпитвайки неописуеми болки, тихо се помолих: „Моля те Йехова, не ме изоставяй!“ Тогава жената на съседното легло ме попита: „Свидетелка на Йехова ли си?“ Нямах сили да отговоря, затова само кимнах. Тя каза: „Познавам Свидетелите на Йехова! Чета вашите списания.“ Думите ѝ ми донесоха огромна утеха. Дори в жалкото състояние, в което се намирах, успях да дам свидетелство за Йехова. Само каква чест!

Когато състоянието ми се подобри, реших да проповядвам малко повече. Докато краката ми бяха в гипс, майка ми буташе инвалидната ми количка из отделението в болницата. Всеки ден посещавахме по няколко пациенти, питахме ги как са и им оставяхме библейски издания. След това се чувствах много изморена, но Йехова ми даваше необходимите сили.

През последните години болките ми станаха по–силни, а загубата на баща ми увеличи страданието ми. Но продължавам да имам положителен възглед. Какво ми помага? Когато е възможно,  се старая да съм със своите приятели и роднини и така забравям за проблемите си. А когато съм сама, чета и изучавам Библията или проповядвам на другите по телефона.

Също така се старая да се радвам на малките неща, като полъха на вятъра върху лицето ми или уханието на цветята. Това са неща, за които съм много благодарна. Чувството за хумор също ми помага. Веднъж участвах с една приятелка в проповедната служба. Тя буташе инвалидната ми количка, но спря за момент, за да си направи записки. Изведнъж количката тръгна сама по нанадолнището и се блъсна в една паркирана кола. И двете бяхме ужасени, но когато разбрахме, че нищо сериозно не се е случило, дълго се смяхме.

Днес има много неща, които не мога да правя. Но съм сигурна, че в бъдеще ще осъществя всичките си желания. Често затварям очи и отварям личния си „прозорец“ към новия свят, обещан от Бога. (2 Петър 3:13) Представям си, че съм здрава, че вървя и че се наслаждавам на живота в пълна степен. Приемам присърце думите на цар Давид: „Надявай се на Йехова, бъди смел и нека сърцето ти е силно!“ (Псалм 27:14) Въпреки, че тялото ми все повече отслабва, Йехова ме подкрепя. Продължавам да съм силна въпреки слабостите си.